Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.11.2019 21:26 - Момичето Люо от племето Аит Муму, Мароко
Автор: andalutravel Категория: Туризъм   
Прочетен: 2671 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 02.09.2020 14:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Здравейте,
Бих искал да Ви разкажа за Люо (Любо), малко момиче номадка (траншуманка) от племето Аит Муму в Мароко. От години работя, като екскурзовод в тази страна, обикаляйки я надлъж и нашир, срещайки хора от различни племена и отдалечени територии, които се отличават един от друг със своеобразна култура, традиции, манталитет и гастрономия. Всеки един район на Мароко има своите забележителности и хора, свое типично облекло или ритуали, свои мотиви нарисувани по бижута, амулети, лица, платове, инкрустирани в стените на къщите им, които определят произхода на всяко племе, неговите членове или предпазват от негативни сили в които те вярват. Това, което ме вълнува е обичайното право на берберите, предадено от уста на уста през вековете, запазено от пазителите на древната мъдрост - разказвачите на приказки. Това, което ме вълнува са и хората в отдалечените местности, начина им на живот и препитание. Това, което ме вълнува е усмивката им по лицата, въпреки тежката борба, която водят, за да изкарат насъщният и непоносимите за тях условия, при които са принудени да живеят. Това, което ме вълнува са номадите или траншуманци (номади пастири, които водят заседнал начин на живот за разлика от самостоятелните номади). В предишен пост разказах за чернокожите от племето Гнауи, наследниците на робите докарани през вековете от централна Африка в южно Мароко, за тяхната лечителна музика, танци и традиции.

Днес бих искал да споделя с Вас тъжната история на едно момиченце, което видях да израства пред очите ми през годините, едно дете с неизживяно детство, принудено да проси пари от минаващите туристи. Казва се Люо и принадлежи на племето Аит Муму от зоната на Тодра, Мароко.
image

Когато започнах да посещавам Каньоните Тодра всяка седмица до спрелият ни автобус, който чакаше туристите да се завърнат от разходка, заставаше видимо млада майка с дете със забрадка и забулено лице, от което се виждаха само големи и красиви, изпълнени с тъга очи с цвят на маслини, показалец сочещ небето, която с тих глас сякаш се пазеше да не би да я чуе някой местен, ни молеше за една дарена монета. Скъсаните й дрехи, старите обувки, изтърканият зашит с кръпки плат с който придържаше бебето си на гърба, загрубелите от работа ръце и малкото момиченце, което стоеше тихомълком до нея, олицетворяваха горчивата реалност на отдалеченото селище от големият град в Мароко. Малкото момиче, което стоеше до майка си се казва Люо. Тя я придружаваше винаги. Давахме им по някое евро, което те всячески се опитваха да заменят от други туристи, тъй като банките не приемаха такива монети. А и...какво биха правили те в една банка? Всяка седмица, когато посещавах Тодра, Люо идваше при мен и с грейнали макар и от моментна радост очи, вдигаше пръста, за да си поиска поредната монета. Ние си говорихме само с жестове и усмивки. Сърцето ми се късаше, когато я виждах или се разделях с нея. Ето че тази година детенцето вече идваше само. Майка й я нямаше. Възможно е да е обикаляла по другите автобуси. Започнах да се замислям за малката Люо, дори, когато бях далеч. Този сезон реших да й донеса маратонки от моята дъщеря. Когато й ги подарих, чрез местен преводач, който говореше диалекта им я помолих другата седмица да я видя с "новите" обувки на краката й. Тя кимна щастливо с глава. И ето че минаха седем дни, а аз пак се озовах при Каньоните Тодра. Люо, както винаги ме посрещна с усмивка. Веднага погледнах за маратонките, но тя беше със старите изпокъсани чехли с които я заварих първият ден. Попитах местните защо не си ги е сложила, а те ми отговориха, че е възможно техните родители или настойници да не са й позволили, тъй като с такива обувки са щели да й дават по-малко милостиня. Останах без думи. Какво можех още да направя за нея. Ако й носех пари, то хората около нея щяха почти сигурно да й ги вземат. Тогава реших да й нося течен шоколад, вафли, сладкиши, макарони, ориз, кускус... Поредният ден, пристигайки в Каньоните тя се затича към мен след като слязох от автобуса и ме прегърна. Веднага извадих торбата със сладки й ги дадох на Люо. Тя отвори голяма кърпа плат, сложи ги в нея и я уви, след което я сложи на гърба си - видимо щастлива. Дойдоха и други деца, но вече не ми беше останало нищо. Реших на следващата седмица да донеса заедно с моят колега още повече, за да има за всички деца. Така и направихме. Децата сияеха от щастие. Дори и майките им се приближаваха, за да вземат по един шоколад. Винаги обаче, когато раздавахме храна или монети си давах сметка, че малки и големи се криеха от един човек, който минаваше със старото си моторче и търсеше нещо. Попитах местните защо хората от племето Аит Муму се крият от него, а те ми отговориха, че ги е биел, взимал им е парите и подаръците (по-късно се оказа, че не е така или поне така се надявам). Спрях го за да си поговоря с него. Оказа се че този човек е бил представител на местната власт и ги е гонел, за да не пречат на туристите. Разказа ни че племето Аит Муму са били богати и са имали около 700 животни. Карали са деца и жени да просят, а след това са им взимали всичко. Нооо дори и така да е - няма ли кой да защити тези деца? Оказва се че е по-рентабилно за тях да просят, отколкото да се образоват. Въпреки аргументите, които ми даде този човек, аз не мога да виня едно малко дете или беззащитна жена за това, че някой ги е карал да просят и им е взимал всичко. Не мога да си представя, че някой може да бъде толкова жесток към тези невинни същества, които нямат вина за нищо, а просто се борят за насъщният. Пак ще нося на Люо подаръци, но знам, че това не е решение на нещата. По цял свят има такива истории, а това детенце е облика на бедността и трагедията, които за съжаление се виждат по всички места и не само в Мароко. Това детенце представлява безбройно многото бедни майки и деца по света, които се опитват да се борят за нещо, за което всички ние включително и те имаме право, а именно ПРАВОТО НА НОРМАЛЕН ЖИВОТ, ПРАВОТО ЗА ЩАСТИЕ.

image
image
Сниките са направени от Цветомир Цочев и Теодор Тодоров
Автор: Мишо Иванов


Тагове:   мароко,   номади,   тодра,


Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: andalutravel
Категория: Туризъм
Прочетен: 228103
Постинги: 47
Коментари: 34
Гласове: 103
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031